Почивка на остров Лесбос - част 1

Почивка на остров Лесбос

Част 1: Пътят към Лесбос


През 2003 решихме да прекараме отпуската си в Гърция. За лятна почивка в Европа, Гърция е извън всяка конкуренция по съотношението качество/цена. Отпуската ни започна с 3-4 дневен престой за аклиматизация в Атина, а и жената и щерката искаха да направят една "разходка" по улица Ermou. А накъде след това, кое място да изберем за същинската част?

Искахме да няма много туристи (аз), да не е Дивотино (дъщерята), да има хубав плаж (съпругата ми), да има какво да се види и да се снима (синът ми). След консултация с многобройните гръцки сайтове и този на Мат Барет, а и след консултация с един приятел-грък, беше избран Лесбос. Това е третият по големина гръцки остров, след Крит и Евия. По-голямата част от населението води традиционен начин на живот, а не чрез туризма, има отлични плажове. Общо взето всичко пасваше...Надявах се да купя само самолетни билети и визи от някоя туристическа агенция, но номерът не мина. Когато избрахме мястото - селцето или пък малкото градче Петра и хотел "Алма Бийч", се оказа, че резервацията в него не може да се направи по интернет. Тогава намерих една малка туристическа фирма "Туравиа", работеща с гръцката "Филос Груп". "Туравиа" купиха от Olympic Airways билетите Москва-Атина, Атина-Лесбос и обратно, направиха резервация в хотел Адриан в Атина за 4 дена и в Алма Бийч в Петра (на о.Лесбос) за 12 дена и ни извадиха визите. На 2 август благополучно кацнахме в Атина, а на 6-и - тръгнахме към атинското летище "Венизелос"


Olimpic Airways лети 4 пъти дневно до главния град на Лесбос - Митилена. Използват се френските самолети ATR-42 (48 пътника) и ATR-72 (74 пътника). В 8:45 излетяхме с по-малкия ATR-42. Полетът започна със 10-минутно закъснение - в Гърция никога не си дават зор. Качването беше организирано - първо хората от предните места, а по-късно - с местата отзад. Салонът е доста малък и тесен. Жена ми и дъщерята седнаха два реда по-напред и веднага почнаха да вадят таблетки с двойно действие - срещу повръщане и срещу страх. Синът му гледаше през прозореца, гадаейки кога ще се завърти лявата перка, а пък аз разглеждах салона и станах свидетел на идването на капитана на въздушния ни кораб. В кабината уверено влезе двуметрова брюнетка със съответното телосложение. Левият двигател веднага заработи, после започна и десният и бързичко излетяхме.

Когато летиш от Атина към някой от егейските острови, пейзажът е необикновено живописен. Островите се показват един след друг от водата и ти се струва, че можеш да минеш от Европа в Азия или Африка, прескачайки от един на друг. За съжаление никой не можа да оцени така открилите се гледки, защото самолетът буквално 5 минути след излитането влезе в турбулентност. Махаше с криле, разтръскваше опашката си и се извиваше като змия. През главата ми минаваха мисли за полета на Антоан Екзюпери на френски самолет, но щурвалът този път беше ръцете на гръцка дама и след 45 мин благополучно се приземихме в Митилена - главния град на острова. Таблетките изобщо не помогнаха на жена ми - в момента на слизането цветът на лицето й беше зелен, а душевното й състояние - отвратително.

Автобусът ни докара до сградата на летището, децата чакаха багажа, а аз се показах навън, търсейки обещания трансфера. Сред малкото посрещачи стоеше един гръцки плейбой, на около 30 години с бяла риза и бели изгладени панталони, със златни пръстени по ръцете и ланец на шията, а в ръцете си държеше плакатче с надпис "Mr. Samoilov". Разменихме приветствия с пейбоя, той изобщо не се учуди на зеления цвят на жена ми и ни поведе към големия си бял мерцедес. Седнах до него, останалите се натовариха отзад и потеглихме.
Летището отляво, плажът - отдясно, отляво - вили, плажът - пак отдясно и ние влизаме в Митилена. Известно време се движим из улиците и какрая стигаме до рибния пазар или нещо такова. Завоня ужасно на развалена риба. Плейбоят отвори прозорците, за да се запознаем с тази забележителност и се обърна назад, за да се наслади на ефекта. Но шегата не се получи. Жена ми позеленя още повече, а пилотът на таксито моментално разбра, че ще се наложи да тръгне не към хотела, а към реанимацията на местната болница, ако продължава в този дух. Реакцията беше незабавна: мадам беше преместена на предната седалка и, вдигайки над 100км/ч, таксито отпраши към Петра. След 45 мин бяхме пред входа на хотел "Алма Бийч", поставяйки скоростен рекорд за каране по планинските лесбийски пътища. Шофьорът провери способността на жена ми да казва думата "ОК", остана доволен от резултата и замина по неговите си плейбойски работи, обещавайки да се върне да ни вземе след 12 дена. А ние влязохме в хотела.

Малко връщане във времето: Нямаше особени дискусии по отношение на географските координати, когато избирахме Гърция и о.Лесбос за почивката ни,. Но хотелът и следователно, мястото в самия Лесбос, бяха избирани особено внимателно. Особено усърдна беше съпругата ми. Тя отхвърли Ватера, притежаваща един от най-големите (7 км) пясъчни плажове в Гърция, защото е "Дивотино" и Скала Ересос - заради наличието на лесбийки.... В крайна сметка се пряхме на селцето Петра и хотел "Алма Бийч". По сайтовете се срещат и други названия на този хотел - "Alma Luxury Resort Hotel". Всичко в него беше добре - и категория А, т.е. около 4 звезди и невисоки за август цени от около 100 долара за двойна стая и "sexy barmen Kostas", както бяха написали в един от форумите благодарни гости, и даже "бийч" в името на хотела, което обикновено означава, че хотелът е на самия плаж. Вярно, че на хотелския сайт нямаше снимка на плажа, но момичето в туристическата фирма каза: “Мисля, че ето тук е пътеката към морето и плажа...”

Пътят към Петра

И ето вече сме в хотела. На рецепцията казаха, че стаите ще са готови след час, намеквайки учтиво, че check-in-ът е в 12 по обяд, а ние, зарязвайки куфарите, тръгнахме към мястото, от която започва пътеката към плажа. Изненада – път към плажа не съществуваше...., но имаше пропаст, а пет метра по-надолу, сред камъни с човешки ръст, се плискаше морето. Общо взето, който иде там, ще бъде разкъсан на парченца. Да кажем, че жена ми беше разочарована, значи нищо да не кажем....

Дочакахме стаите, оствихме си нещата и отидохме до Петра да се огледаме и да пробваме да наемем кола. Плажът в Петра не беше лош, но до него трябваше да се ходи около километър и, което е по-лошо, да се връщаш по обед обратно пак пеша. Чакаше ни още по-неприятна изненада, свързана с морето – водата беше студена. Оказа се, че често се случва навън да е 40 градуса, а морето да е 18 градуса. Теченията ли са студени, турците ли изстудяват водата...Не успяхме и кола да вземем. Канторите бяха някакви малки и не вдъхваха доверие, затова решихме да се върнем в хотела и да си поръчаме в солидната HERTZ. В хотела казаха, че ще докарат колата сутринта към 9 часа, а ние отидохме в бара да пийнем по едно по повод пристигането ни. Костас вече беше там, въпреки, че изглеждаше по-скоро печален и преситен от живота отколкото "very sexy".

На другата сутрин един СЕАТ "Кордоба" ни чакаше пред входа на “Алма”. Избрахме СЕАТ, защото искахме по-мощна кола за планинските пътища на Лесбос. След консултации със служителя на HERTZ, платихме пълната застраховка, която покрива всички щети, започвайки от 1 евро. Нормалната застраховка се отнася за случаи над 400 евро и, ако ви одраскат колата на паркинг на стойност 300 евро, ще ви се наложи да платите вие. Момчето каза, че може да не заключваме колата, защото крадци на острова няма и, оплаквайки се, че много работи, а по-голямата част, разбирате ли, прибира HERTZ. Така се и разделихме. Не я заключвахме, плажният багаж от типа на плавници и маски и т.н. си седеше в незаключения багажник.
По повод плавниците и маската:. Купих ги от “Спортмастер” недалеч от Октомврийска в Москва. Продавачът дълго ме баламосваше за “полупрофесионалността” на модела, моите предпочитания по отношение на твърдост и гъвкавост и т.н. Дадох около 50 долара. Абсолютно същите плавници в местното магазинче близо до “пристанището” на Моливос струваха 16 евро. “Спортмастер” ме е натоварил поне със 100%.
След получаване на Кордобата, жена ми каза, че не бива да губим време и възможно най-бързо трябва да намерим подходящ плаж. Предложих да идем до Скала Калони, където има забележителен плаж. Натоварихме се на колата и тръгнахме натам.
Ето го и и продължението>>>

Автор: Владимир Самойлов (Пущино), ноемви 2004г

Превод: мой>>>

Руският оригинал

Една почивка на Халкидики (2006) - 1 част

Мола Калива, Касандра


Тази година имах (и все още имам) доста натоварено служебно лято. Моите клиенти решиха, че юли и август е подходящо време за поставяне на етапни цели (milestones), които естествено трябва да се спазят. Обикновено юли и август натоварването намалява, но този път не стана така. По тази причина евентуалната лятна отпуска трябваше да се вземе през септември, което съм правил по-рано, или юни, което досега май не ми се е случвало. Миналата година бяхме ходили (като допълнително море) на Резово в първите дни на септември (около 6-и). Бяхме на квартира с изглед към Турция, хазайката беше много готина, и за сравнително малко пари си изкарахме чудесно. Е, не всеки ден ставаше за плаж, но септември си е септември. Иначе “нормалното” ни море го правим края на юли, най-късно началото на август. Втората половина на август, поне на Черно море, според мен е малко рисковано заради времето. Затова и Резово ни беше като “допълнително”море – бяхме се вече напекли и наплували през юли на Ривиера и едно отспиване с малко плаж на Резово ни дойде добре.
Та искахме да повторим и тази година да идем някъде на спокойно място – на квартира или нещо подобно, без да се ходи по 14-етажните хотели на Слънчев бряг или Златните. И без това в София живея на 8-ия етаж – за почивка искам нещо по-ниско.
Възможните месеци останаха септември и юни. Септември, както казах, е рисково откъм дъждове и не става за “основно” море. Така, че остана юни. Къде през юни морето вече е достатъчно топло? Правилно – в Гърция. После се оказа, че си е направо като чайче.
От колеги и приятели бях чувал нелоши неща за южната ни съседка – е , имаше и отрицателни мнения, за прекалено соленото море например. Комитата беше ходил миналия септември до Тасос и Кавала и беше останал очарован от спокойствито, липсата на навалица и приемливите цени. (Все още пише разказ за това си пътуване и се надявам някой ден да го довърши;-) ). Една пък колежка беше ходила на Халкидики на сватбено пътешествие и също беше доволна от спокойствието.
Чрез познати се свързахме със собственика на едно хотелче на Касандра - първия ръкав на Халкидики.
Халкидики, за жителите на София особено, има едно допълнително предимство в сравнение с Черно море – не е далеч. Солун се намира на 330 км от София, а курортите започват веднага след него. Пътят до Бяло море, освен това, е хубав и широк – изключение прави участъка между София и Дупница, но и той е на път да се оправи.
Е, а най-краткото разстояние между София и Черно море е, както знаем, 400 км.
Та последната събота на юни запалихме колата и дадохме газ към Мола Калива, както се казваше селцето, в което си бяхме резервирали стая в едноименния хотел.
Границата минахме бързо – за няма и половин час. Т.к. бях първият, който разбра, че фри-шоповете няма да отворят, успях да се наредя пръв от към гръцката страна – другите чакащи на фри-шоповте реагираха малко по-бавно и вече бяха след мен. За влизане в Гърция чакаше и опашка от не по-малко то 15 автобуса!!! Добре, че бяхме с кола и то първа на опашката.
Гръцката е най-гадната от всички европейски и шенгенски граници – природният мързел на балканците се съчетава с високомерието, демонстрирано от държавните служители (гранични полицаи и митничари) на южната ни съседка. Нееееее, не съм имал проблеми, нито съм показвал факсове с резервации или медицински застраховки – досега не са ми ги искали никъде – но надутите гръцки граничари са нещо, наистина неприятно. Просто с тях общуването е малко гадно.
С усмивка всичко става, а и с мен не могат да се заяждат, така че минахме без проблеми. Има една особеност на гръцката граница – ако сте с кола, трябва да се обадите на гръцките митничари да ви запишат колата. Едно време слагаха печат в паспорта с номера й, сега вече слагат печата на едно листче, което трябва да представите после на излизане от Гърция. Това е някакво гръцко изискване, което го няма в нито една друга държава от ЕС.
Както и да е – изпреварихме всички от чакащите на фри-шопа, минахме гръцката граница и вече сме по пътя за Солун. Първите 50-60 км не се наблюдава някаква съществена разлика с България – даже пътят е с неравности. Вярно, строи се, но поне в сравнение с шосето Дупница-Кулата, гръцкият участък е малко по-лош. Селата се редят едно след друго, като правят впечатление многото слънчеви колектори, поставнеи на покривите. Пътят за Солун е лесен за ориентация – има табели навсякъде – както на гръцки, така и на латиница. Малко преди Сер има светофар, на който трябва да свиете вдясно – после вече карата само напред, докато не стигнете подстъпите на Солун, където трябва да се внимава, защото трябва да се отклоните от магистралата по посока Халкидики – това отклонение е точно преди Солун (градът вече се вижда), има табели Halkidiki, но може да ви дойдат изведнъж и да сте неподготвени.
После пътят продължава по околовръстното на Солун. Тук движението вече стана доста натоварено. Гърците карат отвратително – имайте го пред вид. Даже в България не се кара толкова безогледно. Полицаи по пътя не видях.
След Солун отдясно започват да се виждат първите курортни селища и села. Морето има великолепен синьо-бял цвят – общо взето като гръцкото знаме.
Някъде там има отклонение към Ситония (втория ръкав на Халкидики), а ние продължаваме към първия – Касандра. Тук естествено ползвам общо приетата терминология като наричам най-западния от трите ръкава “Първи”. За Ситония няма спор, че е втория – и от изток на запад да ги брои човек, и от запад на изток – все е втори. Най-източният ръкав на Халкидики е Атон, където е разположена монашеската република.
Пътят към вътрешността на Касандра минава през провлак, който свързва полуострова със сушата. Провлакът е толкова тесен, че има място само за пътя – а от двете му страни се вижда Бяло море. Страхотно усещане...
Двайсетина километра по-нататък влизаме в Мола Калива. След внимателно оглеждане на табелите намираме и надписа към едноименния хотел. “Добър ден – Калимера”, “Добър ден – Калимера” – се запознаваме със собственика Танасий и жена му – Танасия. Може да са били Атанасий и Атанасия, но звуково не съм сигурен, така че ще ги наричам фонетично – Танасий и Танасия.

Карта на Касандра - източният "пръст" на Халкидики

Малко география: Мола Калива е малко селце, и даже не толкова селце, колкото вилна зона, разположена в един от заливите в западната част на Касандра. Ако имате карта на полуострова ще забележите, че левият (т.е.западният) бряг има един участък, чийто бряг е обърнат на юг (южно от най-голямата ширина на Касандра). Точно там, в един от заливите се намира и Мола Калива.
Самата Касандра е доста дълга, като обиколката й по крайбрежното шосе е 100 км. На самия полуостров се влиза и излиза по един-единствен път, който минава по провлака. Този провлак го свързва с континента и е толкова тесен, че минавайки по шосето можете да видите морето и от двете си страни. Естествено по-нататък полуостровът се разширява до (не съм 100% сигурен) около 15-20 км. Та Мола Калива се намира от южната част на това разширение на западния бряг на Касандра.
Преди да се стигне до самото селце се минава през няколко градчета. Запомнил съм Касандрия и Скала Фурка. Самата Фурка е градче във вътрешността, а на най-близкия бряг се намира Стълбата на Фурка, както би се превело Скала Фурка. Ударението е върху първата сричка – скАла. В Гърция е пълно с такива СкАли – реално това са пристанищата на градчета, разположени във вътрешността. В общия случай крайбрежният вариант (т.е.Скалите) в момента са по-големи и по-оживени селища от основните.
В България се сещам за подобен пример: знаете ли къде се намира село Голямо Белово? Правилно: в планината над град Белово. Голямо Белово е бивше Белово, но когато построяват железницата от Цариград в посока Западна Европа – първият етап е свършвал (и дълго време е бил само до там) в полите на Рила (или Родопите – точно този участък май е спорно към коя от двете планини принадлежи – абе най-точно: под Белмекен). Най-близкото селище до последнта спирка на пътя е било с.Белово, бъдещо Голямо такова. Да, ама Белово е горе по планината, а долу е трябвало да бъде построена гара, която кръщават гара Белово. След което Гара Белово започва да се разраства, докато вземе името Белово, а селото – основател, за да няма дублаж на имената, се е преименувало на Голямо Белово. Намира се по пътя между днешно Белово и Юндола.

Да се върнем на Касандра.
Та Мола Калива се намира на няколко километра след Скала Фурка. Няколко пък километра по на юг от нашия курорт се намира Неа Скиони. За мен е спорно кое е град, кое е село – всичките са един такъв междинен размер и местните жители очевидно се знамиват и с туризъм и със селско стопанство. Неа Скиони прилича на градче, но Танасий каза, че е село.

Мола Калива (изглед от балкона)

Хотелът: Казваше си и той Мола Калива и се намираше от горната страна на пътя – т.е. не към морето, а в основата на склона. Представлява триетажна (приземния етаж го броя също) бяла постройка. На пръв поглед изгкежда двуетажен, т.к.долната част е с перголи и разни увивини растения за сянка, та не се забелязва много. Там е разположено ресторантчето с терасата под сянката, стаите на собственика (и те там си живееха) и персонала, а така също една или две стаи за гостите. Вторият и третият етаж бяха само за гости на хотела. До тях се стига по външно стълбище от задната страна на хотела. Изобщо задната страна – откъм хълма - е мястото за влизане и излизане, там е и така да се каже паркинга, а след него е една маслинова горичка, в която наша милост най-нахално си паркираше колата на сянка. От предната страна е разположен дворът с басейна и терасата на ресторантчето. Всички стаи са с балкон и гледка към морето. То самото беше на около 150 метра по-надолу, като се минава по една уличка между другите хотелчета и вили.
Стаите бяха сравнително големи – в нашата имаше три пълноразмерни легла. Не съм дребен и за мен този размер има значение. Нещо важно – всяка стая си има собствена баня с тоалетна, също доволно прилични. Танасий разправяше, че до края на това лято ще ги оборудва и с климатици и телевизори – на учуденият ми въпрос, за какво са му притрябвали телевизори, той отговори, че като му се обади някой по телефона и пита има ли това-онова и той като каже, че няма TV – потенциалните клиенти мрънкали. На мен нито климатикът не ми трябва много, хеле пък телевизор (с гръцки програми;-). Но след като гръцките му клиенти го натискат – явно ще ги сложи. Малко послъгах с климатика – в Гърция не е лошо да има климатик, но може да се преживее и без него – особено като се направи течение. В интерес на истината стените са бая дебели и при спуснати щори на прозорците, в стаите се запазваше поносима температура. Навън си беше ад по всяко време на денонощието.
Освен това в стаите имаше миниатюрна кухничка и хладилник – ама не като ония, дето служат за минибар, а съвсем нормалноразмерен хладилник (помните ли размера на Мраз – е те толкави бяха).
Цялото оборудване в стаите е ново – ако не е купено тази година, ще е от миналата.
Хотелчето го държат двама млади старци – Танасий и Танасия, като извън сезона, както бяхме ние, те са и обслужващ персонал. През юли и август идват дъщерите им да помагат, а и наемат допълнителен персонал, като поне един от този персонал е българин(ка). Освен това с Танасий човек може да се разбере и на български – достатъчно добре го владее. А и да не забравяме, че Халкидики до края на Първата световна война е населен с българи. Самият Танасий е от Волос. Веднъж той разказваше за един негов познат: Абе той е от Драма, как няма да знае български....No comment.
Като цяло такъв вид хотели са нещо по-добро от квартира, защото стаята си има необходимите аксесоари като баня и т.н., но и още не е станало истински хотел, защото всяка сутрин можеш да си пиеш кафето с домакините. А Танасия правеше страхотно фрапе сутрин.

Източник>>>

Следва продължение за морето, плажовете и дневния режим...

На поклонение в Света гора - Атон

Света гора (Атон) от няколко години ми е тайната мечта. Както междувпрочем и всички места на света, които не съм посетил. Та леко се изненадах, когато съвсем случайно в нета открих оферта за посещение в Зографския манастир, и то - навръх Великден! За мен Бог е в сърцето на един човек, а не в демонстративното изпълнение на ритуали. Как да кажа, малко се отвращавам от показното стоене със свещи на "велики" наши държавници, доскоро (дали?) атеисти. Затова предпочитам тих манастир сред природата пред опашките пред Александър Невски. Така че поклонение в труднодостъпната Света гора, съчетано с откриване на плувния и плажен сезон 2006, направо си е "неочаквано добра комбинация".
Прескачаме емоциите, породени от това, че пътищата по Разпети петък на стотици сънародници през Кулата и Промахон съвпадат. Стигаме до източното преддверие на Атон - Йерисос. Градчето (или селцето) е разположено в основата на третия, източен "пръст" на Халкидики. Ще спомена само, че в това градче, както и във всичките подобни нему в Гърция не можеш да намериш триетажна къща или 10-етажен хотел. А защо е така - нека си правят изводи собствениците и проектантите на пръкналите се прогимназии в Китен, Черноморец и на бетонните хотелозаври в Слънчев бряг и Дюни. На Разпети петък посещаваме местната черква, както и една от местните таверни (да ни прости Бог, но нали трябва все пак да "заредим батериите").

Рано на следващия ден тръгваме към Уранополи - входната врата на Света гора.
Тук отварям голяма скоба, свързана с историята и достъпа до Света гора. Според легендите, това е земя, подарена от Бога на Богородица (т.е. нещо като земен рай). В действителност, строежът на манастири започва от ранното Средновековие, а накъде през 11-ти или 12-ти век в грамота на византийски император от Комнинините са описани поименно 20-те манастира, които са фиксирани и до днес. През годините те са се променяли като етнически състав и в момента 17 са гръцки и по един - български, сръбски и руски. Има и други обекти от по-нисък ранг от манастирите - скити, метоси, килии и др. Всеки от манастирите е преживявал светли и тъмни периоди - ту покровителстван от православни владетели, ту опожаряван и разграбван от кръстоносци, турци и пирати. На манастирите и корабите се вее флагът на загиналата през 1453 г. Византийска империя - двуглав орел на жълт фон, което означава, че те са подчинени директно на Вселенския патриарх в Константинопол (Цариград). Аадминистративно монашеската общност се управлява от нещо като Съвет на манастирите, който е разположен в столицата Кариес.

Достъпът до Света гора е силно ограничен. Жени не се допускат. Дневният лимит е 100 православни и 10 неправославни за цялата Света гора. Но все пак това е Гърция и мисля, че тази бройка беше далеч надвишена (може би за Великден се правят компромиси). Целта е монасите да могат да се справят с потока от поклонници, без това да пречи на другите им задължения. За издаване на разрешение (Diamonitiri) се иска уговорка от приемащия манастир (в случая българите са облагодетелствани, тъй като Зограф е най-малко посещаваният манастир). По принцип разрешението важи само за изписания върху него манастир, но на практика никъде не отказват гостоприемство при наличие на възможност. Така че човек може да посети няколко манастира, като прави всеки ден пешеходни преходи между манастирите. В Интернет,както и на картите, които се продават в Уранополи, има телефони на манастирите, както и отстояние между манастирите в километри и часове. Пътищата и пътеките между манастирите са добре маркирани. Разрешението се получава всяка сутрин в 9.00 часа в Уранополи в офиса на Светата общност (до бензиностанцията вдясно). Единствената връзка е фериботът, който тръгва в 9.45 към главното пристанище Дафни и в обратна посока - в 12.00 часа. От Дафни на юг тръгва друг ферибот, а също така автобус до Кариес.

Ще спомена, че на Света гора няма туристи, а поклонници. Забранени са видеокамерите. Фотоапарати се допускат, извън манастирите снимането е неограничено, но в манастирите се иска разрешение, което обикновено се дава за сградите, но не и за вътрешността на църквите. За светкавици по време на литургия да не говорим. Поклонниците-гости на всеки манастир се подчиняват строго на режима на манастира - време за ядене, литургии, лягане и т.н. Не е възприето "шматкане" из манастира, обаждаш се в приемната (архонтики или нещо подобно), където монах те приема, гощава с локумче и чашка узо и развежда из манастира. От само себе си е ясно, че високо говорене, пеене, внасяне на алкохол и даже консумация извън трапезарията са строго забранени неща.
И така, ето ни на ферито на път за Света гора. По картата си определихме маршрут - на отиване - слизане и разглеждане на манастира Ксенофон, малък преход с ферито обратно до манастира Дохиар и после - пеша до Зограф. На следващия ден - от Зограф обратно пеша до пристана (арсанас) и с ферито до руския манастир Св.Пантелеймон и обратно - до Уранополи. Първата спирка на ферито е пристана на сръбския Хилендар. Пристанчето е малко, но монасите от Хилендар посрещат своите гости с автобусче и военен камион. А и поклонници-сърби имаше доста - и в събота, и в неделя. Следващата спирка е пристанът на Зограф. Първото впечатление е добро - хубав пристан с църква и кула, копие на Балдуиновата. За жалост - нито един български поклонник не слиза (както споменах, ние си избрахме по-обиколен маршрут). Малко след нашия пристан следват Костамониу, Дохиар и Ксенофон, на който слизаме за пръв път на земята на Света гора. По-нататък спирките на ферито са Св.Пантелеймон и Дафни.

Ксенофон е неголям, но уютен гръцки манастир. Получаваме разрешение за снимане навсякъде, освен в черквата. Уютен и сенчест двор с големи дървета. Черквата "Св.Георги" - богато изографисана. И навсякъде - тишина. Тишина - в двора, тишина - в черквата (явно случихме пауза между литургиите и някои от гостите и монасите дремеха кротко след Разпети петък). И котки! Много котки! В целия Атон едно куче не видяхме, но явно котките са най-добрата защита срещу мишките, повреждащи безценните ръкописи. След час и половина престой идва време да хванем в обратна посока ферито и да слезем на Дохиар.

Дохиар е измежду най-оживените и големи гръцки манастири. В черквата литургията е към края си. Целият под на черквата е посипан с цветчета. И безброй полилеи и свещници - имаш чувството, че си в магазин за осветителни тела - десетки полилеи и свещници висят в черквата. Игуменът е изключително достолепен (сещам се за архиепископ Макариос, лека му пръст...), пита ни дали сме християни и след като се прекръстваме по правилния начин, ни благославя. Жилищните сгради наподобяват стария Пловдив - разноцветно боядисани сгради с приземен каменен етаж и еркери. Пред входа на манастира има веранда с великолепна морска панорама.
След Дохиар тръгване пеша на север по морския бряг. Пътеката върви по камънаците край морето, като от време на време съкращата полуостровчетата. Минава се покрай грижливо поддържани маслинови градини и след около час се стига до пристана на Костамониу и малко след него - до пристана на Зограф. Кратка почивка и съзерцаване на кристално чистото море и величествения връх Атос (2024 метра) в далечината. След това поемаме по пътя, изкачващ се към Зограф. Пътят се катери по дълбоко врязано дере (в началото първите серпентини се спестяват от грижливо поддържана калдъръмена пътека). При крайпътен параклис в пътя се влива пътеката от манастира Костамониу. След около 50 минути се стига до втори параклис, построен през 1873 г. на хубава поляна. Тук се кръстосват пътеката от Зограф за Хилендар (около час-час и половина), пътя за метоха-училище, разположен на хълм срещу Зограф и пътят за Зограф. Вдясно и нагоре Зограф изглежда внушителен - като крепост. По пътеката вдясно до манастира са 300 метра изкачване, докато по пътят се прави голяма серпентина до поляната пред манастира. От Зограф може да се отиде до сръбския Хилендар, голяма част от който е изгорял през 2003 г.,но сръбското правителство е отпуснало средства за възстановяването му. На около час в източна посока е великолепният манастир Ватопед, който е на източния бряг на полуострова. Столицата Кариес е твърде далеч - 17 км.

Зограф е разположен в хубава местност. Пред манастирските порти има сенчеста поляна с чешма и нови пейки, донесени явно от някоя политическа делегация. Вътрешността на манастира наподобява тези в Троян и Бачково - четириъгълник с черква по средата. От целия манастир лъха сурова, аскетична атмосфера. Манастирът е основан от гръцки монаси в 11-ти век, нататък е населяван от гръцки и български монаси, като през 1845 г. става чисто български. Нападнат и опожарен от латинците през 1276 г., като в кулата му са изгорели игуменът и 26 монаси, отказали да променят вярата си. В пепелта на кулата са намерили чудодейно оцеляла икона на Св.Богородица. Влизаме в черквата - Страстна събота е и обстановката е тъмна и приглушена. След литургията следват няколко опита за контакт с монасите. Повечето от тях са вглъбени и затворени в себе си, може би уморени от дългия великденски пост и молитви. В манастира има група български работници, ремонтиращи сградите. те са значително по-контактни, а един от нас срещна измежду тях свой познат (светът е малък, пък и всички българи сме братовчеди, нали?). Той беше доволен от работата си, намерил спокойствие след тукашната суета. Има и монаси-отшелници, живеещи изолирано в килии и отбиващи се в манастира инцидентно. На отсрещния хълм има монашеско училище. Радостно е, че има монаси на всякаква възраст, т.е. манастирът не загива! Тъжното е, че само петима българи сме гости на манастира за най-големия християнски празник. За да е още по-пълна изолацията, GSM-обхватът е съвсем слаб, и то в близост до прозорците от външната страна на високите етажи. Влизаме в трапезарията на скромната монашеска вечеря. След деня с впечатления тя е от сладка по-сладка. Следва настаняване и кратък отдих от 18 до 24 часа (манастирското време е с час назад, тъй като не се признава лятното часово време). Точно в 23 часа ман.вр. сме в черквата, през първия час службата се води при пълен мрак. Точно в полунощ камбаните забиват тържествено, всички свещите се запалват, свещниците-лампиони се завъртат - Христос воскресе! Литургията, както и цялата атмосфера в манастира, е сдържана, без каквато и да е помпозност. На следното утро слънцето огрява манастира. Като че ли обстановката е по-ведра. Даже един възрастен монах сам потърси контакт с нас, за да си поговорим за България! В 9.30 часа сме на път, за да хванем курса на отиване на ферито в 10.40 часа. За около час пристигаме в руския манастир Св.Пантелеймон.

Св.Пантелеймон е величествен манастир. В тържествената нощ той имаше десетки гости - руснаци. В подстъпите му има чудесно оформени алеи с цветя, зеленина и палми. Вътре той представлява същински град със застлани с каменни плочи улици, боядисани в бяло и морско синьо сгради, типична руско-стилна църква със зелени кубета и разкошни стенописи и икони, кула - камбанария с втората по големина камбана в православния свят (то се знае - първата е в храма Христос-Спасител в Москва). Отначало решихме, че часовникът не работи (в 12.00 показваше 4.00 часа). Но той отчитал византийско време, по което краят на деня настъпва на залез слънце (доста непрактичен начин на отчитане - на всеки месец стрелките на часовника трябва да се преместват поради различния час на залеза). В манастира има голям магазин за сувенири. За жалост имахме по-малко от час за този манастир, тъй като трябваше да хванем ферито за Уранополи.

Така приключи нашето поклонение. 23 април в Гърция, освен Великден, е Гергьовден. Затова на обяд във всичките таверни, включително и в нашата, се въртяха агнета. Следобеда посветих на откриване на плажния и плувен сезон - морето беше спокойно като огледало, водата - към 18-19 градуса.

Автор: Благун
Източник>>>
Разказът е публикуван за първи път във форума на посока. Тук го публикувам с любезното разрешение на автора, с пожеланието за по-нататъшно сътрудничество

Пътуване до Солун (май 2003)

С една дума : беше много хубаво! Ходихме на Св.Димитър и в събота и неделя ( в неделя - на литургията, водеше я митрполита на Солун), качихме се на стената (фантастична гледка!) и слязохме пеша до Бялата кула. Това го обиколихме още в събота и по този повод бяхме умрели от умора, когато се п!рибрахме в хотела. Хотелът (Люксембург) си беше точно какъвто трябва: чисто, работещ климатик (абсолютно необходим е), добра закуска. Девойките на рецепцията бяха учтиви, че даже и ми обясниха къде мога да паркирам колата. Съществен плюс на хотела е местоположението му - в центъра и най-много на 50м от морето и улицата са кафенетата. Минус му е трудното паркиране, т.к. няма собствен паркинг, но както вече споменах, рецепционистката ме упъти. Друг минус би могъл да бъде (но и плюс), на едната улица (хотелът е ъглов) има доволно шумна таверна - жесток купон става. Дограмата е добра и при затворен прозорец и работещ климатик няма никакъв проблем. Между другото картата на града, която беше с ваучера върши много добра работа. Това, което не успяхме да направим е да влезем в кулата - имаше стачка на персонала в неделя )))), но това ше го направим следващия път (ще има обезателно следващ път) Естествено пихме кафе на крайбрежната улица и изобщо следвах съветите на една позната, много пъти пътувала до солун ) На границата нямаше никакви проблеми, даже не ми искаха ваучера.

Ние ходихме неорганизирано, т.е. не с екскурзия а с нашата кола. Хотела си го взехме от София - ваучерите ги купихме от фирма Калини (нямат сайт, но може да ги намериш през google - адрес и телефон имат публикуван). Иначе много фирми продават хотели в Гърция. Цената за двойна стая за х-л Люксембург тогава (края на май 2003) беше под 100 евро (не помня дали 98 или 95 евро), като закуската беше включена. Друг разход би бил зелената карта за колата - тогава имах валидна и специално за пътуването до Солун не бях купувал. Иначе бензинът в Гърция беше десетина стотинки по-скъп от българския. Друг път съм пътувал организирано с група в чужбина - може да излезе по-евтино (но не в пъти), но и чувството за независмост го няма.
Продължение>>>

Проба

Идете на http://stojtscho.blogspot.com